Уроците на старата слоница за мечтите, рисковете и страховете

Беше много специално непалско приключение в резервата Читуан. От онези, за които казваме, че са сбъдната мечта…

Мечтаех да се кача на гърба на слон в горещ и слънчев ден и той да изсипе душ от прохладна вода върху главата ми – да ме изкъпе с хобота си…

Когато тръгвах към приключението, нямах никакви съмнения за това, че искам да го преживея. Изпитвах онази нетърпелива тръпка, която изпитваме винаги, когато виждаме, че сме точно пред прага на сбъдването на мечтата. Мислех, че съм платила вече цената, щом съм стигнала до тук. Въобще не си давах сметка за риска – как ще се задържа на гърба на слона без седло, без никакви удобства за закрепяне… Вече имах опит със слонове, но всички те имаха седла с дръжки или направо платформи, тип „каляска“ за удобство на нетренираните „ездачи“.

Добре, де! Щом другите го правят, и аз ще го направя. Ще бъда напълно мокра накрая, но много важно – ще изсъхна, ще се изкъпя, ще се преоблека…

Сега, когато се връщам към това приключение, изпитвам огромна благодарност заради безкрайно многото житейски уроци, които бяха събрани в тази шепа минути от мига, в който кракът ми докосна гърба на животното, до стъпването отново на твърда земя…

Хората го бяха измислили – има изградена дървена платформа малко по-висока от обичаен слонски ръст. Животното с неговия водач идва и послушно поставя главата си под платформата. После е „лесно“ – само трябва да стъпиш на врата му, да спуснеш крака надолу около шията му и да се наместиш назад към гърба.

Да, бе, лесна работа! Височината направо ме зашемети.

Никаква стабилност. С едната ръка стискам ръката на някой, който ми помага, а с другата се държа за платформата. Ръката, на този, който ми помага, ме пуска, но аз се хващам здраво с двете ръце за ръба на платформата. Никак не съм наместена удобно. Това, върху което се опитвам да се закрепя, застрашително се клати!!! Никаква стабилност. Не, не…

Не, не… По-добре да се върна отново на сигурно, на твърдата платформа!

В този момент дори не си спомням, че това ми е било мечта. Единственото, което ме владее е страхът – страхът, че ще падна, че това е опасно, че най-вероятно това не е за мен.

Някой ми вика да се хвана за почти невидимата тънка каишка на врата на слона.

Ама каква каишка?!

Това впито в кожата на животното юларче, не може да ме спаси от падане. Само прави стойката ми още по-нестабилна. Слонът настойчиво се опитва да се отдели от платформата, а аз още по-силно се вкопчвам в нея.

Чувам как някой ми вика:

„Не се отказвай, не се предавай!“

Положих още малко усилия да изтегля тежко дупе още по-назад към гърба на животното и ща-не ща, хванах несигурното юларче.

Боже! Колко е високо!!! Никакво удоволствие, само страх! И какъв ли сеир съм за околните! – Нещо като „слонче върху слонче“…

Всъщност това за сеира въобще не ми беше в ума в този момент… Мислех само как да се задържа, как да не падна. Внезапно измежду хаоса на страховете ми от душата ми бликнаха думи на молитва: „О, Велика сила, която си навсякъде и във всичко, която си около мен, и в мен, и в това животно, МОЛЯ ТЕ – СИНХРОНИЗИРАЙ НИ! СИНХРОНИЗИРАЙ НИ! СИНХРОНИЗИРАЙ НИ!“

…и стана светло и спокойно…и в мен, и около мен…и слонът се успокои. Застана на средата на водата. Потопи хобота си и след това с тренирано движение загреба, вирна хобота си назад и изсипа хладен душ върху главата ми…

О, няма такъв кеф!!!

После отново и отново – веднъж в средата, после отляво, после отдясно… Засмукваше вода и изливаше хладни пръски върху мен.

Изпаднах в забрава на всичките си страхове.

Дааааа! Това беше наградата ми – за дългия път, за преодоления страх… Това беше сбъдването на мечтата!!!

И точно в този момент, когато си помислих, че съм безсмъртна ездачка на слонове…точно в този момент чух зад гърба си гласа на водача на слона. Той си му говореше нещо на непалски и слонът отново започна застрашително да се клати. Ама този път яко се клатеше. Душът беше спрял, сега очевидно беше ред на следващата стъпка, но аз не разбирах.

Започнах да пищя: „Ще падна, ще падна!!!“ Никаква полза от вкопчването ми в юларчето. /Знаех си!!!/

– така добре си бяхме двете във водата?!

Животното силно се накланяше на една страна…Ще паднаааа!…

Паднах!!!

В…реката…

……………………………………………………………………………..

Ама то не било никак страшно! Аз вече си бях мокра, така че дори нямаше смисъл да се пазя от намокряне.. Освен това, когато паднах, разбрах, че изобщо не е дълбоко. Нямаше никакъв проблем да се изправя бързо, да избърша очите си, да ги отворя…и да чуя сърцето си, което след страха, сега вече биеше с ритъма на любовта и благодарността. Прегърнах хобота на слоницата.

Благодаря ти, мила моя! За няколко минути ти успя да ми предадеш уроци, за които понякога цял един живот не ни стига – да проумеем и да научим!