Странстващите монаси, които зарязват семействата си, но се грижат за бездомните деца
Факирите на Непал…а защо не и на Индия…
Казват, че бил духовен човек…
Той се облича атрактивно, за да могат тези, които искат да си направят снимка с него или да го снимат, да му дарят някакви пари…
Принадлежал към малка етническа група, живееща близо да границата на Непал с Индия…
Те създават семейство, деца…и после напускат дома, започват да странстват и посвещават живота си на Бога…
Има песни за тях. Казват, че когато Факирът усетел зова на Бог, нищо не можело да го спре…
Това е като някаква кръвна традиция…
Неговият дядо бил Факир, напуснал дома, когато баща му бил малък. Неговият баща бил факир, сега той… А после и синът му щял да стане такъв….
В Индия и Непал можеш да видиш много подобни образи. Винаги съм смятала, че цялата тази атракция е за туристите. И със сигурност съм права в много от случаите.
Днес този човек ме накара да се замисля.
Благодарение на нашия приятел Кхем имах възможност да задам повече въпроси и да получа повече отговори. Освен това, нещо в този човек ми проговори на езика на сърцето още, когато се загледах в очите му.
Той вземаше банкнотите, които му подавахме и забелязах, че ги дава на едно дете, седящо до него.
Първо помислих, че е излязъл с дъщеря си да просят заедно…
После той стана и тръгна и по-късно го видяхме на стълбите на слизане от голямата ступа Сваями Бунат. Точно тогава се заговорихме с него и успях да науча тези неща, които написах по-горе.
Естествено попитах Кхем и за детето, на което факирът даваше пари. И тогава разбрах нещо, което промени скептичната ми нагласа към този човек. Оказа, че той дори не познава това дете, то просто е едно от просещите в храма деца. Монахът получил повече пари, отколкото му били нужни, затова дал на детето, с което няма никаква кръвна връзка.
Всъщност …той даде повечето пари на непознатото бедно дете.
Просто вземаше с едната ръка и даваше с другата. За себе си задържа може би една банкнота от 100 непалски рупии /около 1 долар/..и през цялото време в очите му имаше една веселест, сякаш се надсмиваше на всичко „сериозно“…
Той имаше свободата, но и Любовта. А те вървят винаги заедно. Зарязал е семейството си и децата, оставил ги е в ръцете на Бог…
защото всички деца заслужават обич и подкрепа, не само тези, които наричаме „мои“…
Дали така се предава урокът на Любовта от баща на син…в тази общност?
Спомням си едно от първите неща, които Свами Парамахамса ми каза: